Капиталисти под прикритие
Създаването на Държавна петролна компания е част от все по-отчетливата наклонност на преход към държавно следена стопанска система. Симптомите за това бяха видни още преди коронакризата.
От 2018 година насам държавното управление стартира да влага големи суми, предопределени за обществени разноски, в държавни компании и да загражда обособени браншове (лотария, разпространяване на вестници, в този момент и търговия с горива) за страната. Това се случва макар обстоятелството, че като дял на бюджетните разноски от Брутният вътрешен продукт българската страна не е огромна. Тя обаче икономисваше обилни суми от обществени услуги (например, от здравеопазване), макар разхищенията. Сега счита да влага тези спестявания в бизнес инициативи. По този метод министър председателят Бойко Борисов и неговите доближени ще опитат да реализират четири цели: публично одобрение; основаване и подсилване на икономическа база на поддръжниците на власта и партийния апарат; почистване на терена или премахване на авторитетни други играчи, чиито запаси тревожат техните съперници и/или властите; обезпечаване на финансови потоци, които не са лимитирани от условията на закона за обществени финанси, закона за публични поръчки и така нататък
В последния случай приказваме за една паралелна система, в която
шепа незнайни на необятната аудитория шефове пренасочват милиони
и даже милиарди левове (в случая на БЕХ) надалеч от погледа на Народното събрание, Сметната палата, Комисия за защита на конкуренцията и останалите институции.
Освен това, държавният капитализъм е по-лесен и може би по-легитимен инструмент за преразпределение и надзор, в сравнение с са споразуменията с едрия бизнес. Редица дейности на прокуратурата и държавното управление от последните години демонстрират, че страната преразглежда отношението си с олигарсите. Непубличните ангажименти за обезпечаване на една или друга услуга в частен интерес (от вида на тези, които в този момент изважда нескрито притежателят на “Националната лотария ” Васил Божков) са уязвими. Държавно следеният капитализъм трансформира освен корупционните опасности, само че и салдото сред властта и едрия капитал. Това допуска държавно управление да има повече надзор в разпределението на бизнеси и благосъстояния. Такава система, както демонстрира съветският опит, може да донесе политическо дългоденствие.
В допълнение, доста българи биха подкрепили по-широко наличие на държавни компании. Причината е в вярата, че техните облаги ще остават за страната, а шефовете им няма да посмеят да купят “Бугати ”, за което толкоз постоянно приказва министър председателят Бойко Борисов в последно време. Хората няма да стачкуват, когато такива компании получават поддръжка от страната по схемата 60/40 или други държавни помощи. Пандемията на Covid-19 обезпечи добра среда за повече държавни намеси.
Защо в този момент?
Компании като ДКК или Държавната петролна компания (ДПК) са като Индентантството по време на монархията. Те служат като източник на привилегии и облагодетелстване за представителите на властта, без това да е обвързвано с владение на активи. В една публикация преди години сп. “Икономист ” назова този вид елити “бюрогархия ”. Върхушката към държавните компании (за разлика от редовите бизнесмени, даже най-богатите) има едно несъмнено преимущество – лимитирана отговорност. Но е изправена и пред един риск – загубата на избори.
Ето за какво нужното и задоволително изискване, с цел да се осъществя сходен модел, е възходът на партията на властта и присъдружните й организации, упадъкът на опозицията и пленяването на институциите, които могат да управляват дейности и бездействия на държавното управление. Липсата на политическа конкуренция прави вероятен и мечтан държавния монопол. Фактът, че Борисов и министрите му се залавят с държавен бизнес, значи, че те към този момент се усещат задоволително уверени в бъдещето си и чакат да бъдат приветствани.
Това е забележителна смяна. За 30 години като че ли беше извървян цялостният преход от вярата в пазарната стопанска система, частната благосъстоятелност и предприемаческия дух до убедеността, че единствено страната може да обезпечи дейно систематизиране на благосъстоянията и правдивост. Алчност, неумелост и подмолни ползи дискредитираха приватизацията, а рецесиите от 90-те години нарушиха вярата в пазарните механизми. В основата на това бяха неуспехите на слабите институции, оплетени от прекомерно официални правила и неофициални въздействия.
Ако проектът за завръщане към държавно следен капитализъм успее, това ще е присъдата за имитацията на промени и блокираните благоприятни условия за самостоятелен и почтен триумф посредством труд и стопанска самодейност.
Напред към... миналия век
Участието на страната в стопанската система не е табу, стига да има ред, мощни институции, ясни критерии и финансова дисциплинираност. Светът през 2020 година не е светът от времето на Вашингтонския консенсус. Неолиберализмът към този момент не е на мода, а с него отслабва и вярата във всесилието на пазара. Но това, което идва на промяна, не е завръщането на социализма, накъдето клонят причините на българското държавно управление.
На пръв поглед тези причини звучат ляво, само че това е единствено симулативност. Наливането на пари от хазната в държавни компании през последните години по-често прикрива частен интерес. Новите държавни компании нямат обществени функционалности (за разлика от заварени компании като БДЖ, които пропуснаха всички шансове за рационализация през последните години). Социални функционалности няма да бъдат предоставени и на ДПК, макар че първоначално може да има показно поддържане на по-ниски цени на бензиностанциите. Нищо не подсигурява, че това няма да е за сметка на данъкоплатците.
В най-хубавия случай, т.е. в случай че не работи като прикритие на частен интерес, държавното управление избира доста старомодна политика. Днешната полемика за дейното присъединяване на страната на пазарите (на горива) заглушава надалеч по-смисления спор за ролята й в обезпечаването на обществените богатства, каквито са стоките и услугите в осведомителната стопанска система.
Докато разногласието у нас е дали е нужна държавна благосъстоятелност, с цел да има по-ниски цени и по какъв начин да преразпределим съществуващите пазари, светът преоткрива публично-частните партньорства и взаимните действия, създавайки освен това нови пазари и нови типове взаимоотношения сред икономическите сътрудници.
Стратегия?
На доктрина страната работи като бизнесмен в два случая – с цел да осъществя стратегически приоритети и с цел да поправи пазарни дефекти. Стратегическите цели може да са свързани с националната сигурност, обезпечаването на налични обществени услуги, с начинания, чийто директно измерим резултат води до подценяване (като вложенията в научна или обществена инфраструктура), или рискови планове с огромен публичен резултат, само че с несигурна възвращаемост. С повече старания допустимо е да бъде обосновано даже директното присъединяване на страната в перспективни браншове, макар нашите запаси към правото на държавното управление да показва национални индустриални първенци.
Това допуска ясни цели, правила и критерии за избор на едно или друго решение. Държавната благосъстоятелност, вложенията в инфраструктура и други намеси на страната са част от по-сложен пъзел. Необходима е ясна визия за икономическия модел, към който България се стреми след 10-20-30 години и дейни ограничения за реализирането му.
Но българското държавно управление няма тактика, която да оправдава вложенията в ДКК, ДПК, спортния тотализатор и така нататък Нито разполага с правила и процедури за асортимент и ръководство на стратегическите капиталови планове. Когато приказваме за предпочитани браншове, единственото, на което то може да се позове, е тактиката за умна специализация, която зададе рамка за еврофондовете. Но тя не може да послужи като опрощение за държавен капитализъм, тъй като няма гаранции, че предпочитаните планове не биха се осъществили по-добре от частни компании.
Държавни компании без държавно контролиране
Важен е подборът на планове, в които страната избира да ангажира обществен запас. Това са строителство на автомагистрали ( “Автомагистрали ”, което пое работата по “Хемус ”, посредством подизпълнители), язовири (ДКК), водоснабдяване (ВиК холдинг), енергетиката (дружествата на БЕХ, Балкански поток, АЕЦ “Белене ”), индустриални зони и финансови услуги (ББР) и др.
Държавните компании, които ръководят стратегически планове, или естествените монополи (като БДЖ или електроразпределението), са типичен образец. Въпросът дали сходни планове следва да са непокътната територия на страната поначало е противоречив, само че в тази ситуация с ДПК подобен въпрос даже не се задава. Новосъздадените държавни компании не се водят от стратегически цели – може би, в случай че изключим ВиК холдинга (чиято роля и нужда обаче към момента не са до дъно ясни). Общото сред множеството нови планове е, че посредством тях се усвояват бюджетни пари.
В редица случаи държавните сдружения са медиатор, който икономисва провеждането на публични поръчки и задаването на въпроси. В други случаи намесата на страната – да вземем за пример, в дистрибуцията, цели да маскира недостатъци във действието на съответните пазари. Да маскира, а не да преодолее.
Пазарните недостатъци, съгласно икономическата доктрина, са свързани с неналичието на така наречен ефективност - с неоптимално систематизиране от позиция на публичното богатство. Такива образци са монополите, бариерите за нахлуване в даден бизнес, неналичието на подвижност и други
Пряката интервенция на страната като бизнесмен е единствено един от инструментите за справяне с пазарните недостатъци (както и налозите и дотациите – в някои случаи). Но съществена роля за превъзмогването им се пада на икономическото контролиране и на първо място на работата на органите за защита на конкуренцията. У нас този орган е Комисия за защита на конкуренцията, която се прочу с множество зле аргументирани решения и поредност несполучливи следствия за картел на пазара на горива. Когато приказваме за акцизни артикули, отговорността е и на Агенция " Митници ", подчинена на министъра на финансите, който едвам в този момент откри, че е налице монопол при данъчните хранилища.
В нито един от образците за вложение на публични пари в бизнес инициативи държавното управление не си направи труда да аргументира в детайли своите решения. То не може да се позове на стратегически цели, тъй като няма такива. Нито може да твърди безапелационно, че се пробва да поправи пазарните недостатъци, откакто не е изчерпило опциите за регулативна интервенция. Затова подозренията в същинските му планове са резонни.
От 2018 година насам държавното управление стартира да влага големи суми, предопределени за обществени разноски, в държавни компании и да загражда обособени браншове (лотария, разпространяване на вестници, в този момент и търговия с горива) за страната. Това се случва макар обстоятелството, че като дял на бюджетните разноски от Брутният вътрешен продукт българската страна не е огромна. Тя обаче икономисваше обилни суми от обществени услуги (например, от здравеопазване), макар разхищенията. Сега счита да влага тези спестявания в бизнес инициативи. По този метод министър председателят Бойко Борисов и неговите доближени ще опитат да реализират четири цели: публично одобрение; основаване и подсилване на икономическа база на поддръжниците на власта и партийния апарат; почистване на терена или премахване на авторитетни други играчи, чиито запаси тревожат техните съперници и/или властите; обезпечаване на финансови потоци, които не са лимитирани от условията на закона за обществени финанси, закона за публични поръчки и така нататък
В последния случай приказваме за една паралелна система, в която
шепа незнайни на необятната аудитория шефове пренасочват милиони
и даже милиарди левове (в случая на БЕХ) надалеч от погледа на Народното събрание, Сметната палата, Комисия за защита на конкуренцията и останалите институции.
Освен това, държавният капитализъм е по-лесен и може би по-легитимен инструмент за преразпределение и надзор, в сравнение с са споразуменията с едрия бизнес. Редица дейности на прокуратурата и държавното управление от последните години демонстрират, че страната преразглежда отношението си с олигарсите. Непубличните ангажименти за обезпечаване на една или друга услуга в частен интерес (от вида на тези, които в този момент изважда нескрито притежателят на “Националната лотария ” Васил Божков) са уязвими. Държавно следеният капитализъм трансформира освен корупционните опасности, само че и салдото сред властта и едрия капитал. Това допуска държавно управление да има повече надзор в разпределението на бизнеси и благосъстояния. Такава система, както демонстрира съветският опит, може да донесе политическо дългоденствие.
В допълнение, доста българи биха подкрепили по-широко наличие на държавни компании. Причината е в вярата, че техните облаги ще остават за страната, а шефовете им няма да посмеят да купят “Бугати ”, за което толкоз постоянно приказва министър председателят Бойко Борисов в последно време. Хората няма да стачкуват, когато такива компании получават поддръжка от страната по схемата 60/40 или други държавни помощи. Пандемията на Covid-19 обезпечи добра среда за повече държавни намеси.
Защо в този момент?
Компании като ДКК или Държавната петролна компания (ДПК) са като Индентантството по време на монархията. Те служат като източник на привилегии и облагодетелстване за представителите на властта, без това да е обвързвано с владение на активи. В една публикация преди години сп. “Икономист ” назова този вид елити “бюрогархия ”. Върхушката към държавните компании (за разлика от редовите бизнесмени, даже най-богатите) има едно несъмнено преимущество – лимитирана отговорност. Но е изправена и пред един риск – загубата на избори.
Ето за какво нужното и задоволително изискване, с цел да се осъществя сходен модел, е възходът на партията на властта и присъдружните й организации, упадъкът на опозицията и пленяването на институциите, които могат да управляват дейности и бездействия на държавното управление. Липсата на политическа конкуренция прави вероятен и мечтан държавния монопол. Фактът, че Борисов и министрите му се залавят с държавен бизнес, значи, че те към този момент се усещат задоволително уверени в бъдещето си и чакат да бъдат приветствани.
Това е забележителна смяна. За 30 години като че ли беше извървян цялостният преход от вярата в пазарната стопанска система, частната благосъстоятелност и предприемаческия дух до убедеността, че единствено страната може да обезпечи дейно систематизиране на благосъстоянията и правдивост. Алчност, неумелост и подмолни ползи дискредитираха приватизацията, а рецесиите от 90-те години нарушиха вярата в пазарните механизми. В основата на това бяха неуспехите на слабите институции, оплетени от прекомерно официални правила и неофициални въздействия.
Ако проектът за завръщане към държавно следен капитализъм успее, това ще е присъдата за имитацията на промени и блокираните благоприятни условия за самостоятелен и почтен триумф посредством труд и стопанска самодейност.
Напред към... миналия век
Участието на страната в стопанската система не е табу, стига да има ред, мощни институции, ясни критерии и финансова дисциплинираност. Светът през 2020 година не е светът от времето на Вашингтонския консенсус. Неолиберализмът към този момент не е на мода, а с него отслабва и вярата във всесилието на пазара. Но това, което идва на промяна, не е завръщането на социализма, накъдето клонят причините на българското държавно управление.
На пръв поглед тези причини звучат ляво, само че това е единствено симулативност. Наливането на пари от хазната в държавни компании през последните години по-често прикрива частен интерес. Новите държавни компании нямат обществени функционалности (за разлика от заварени компании като БДЖ, които пропуснаха всички шансове за рационализация през последните години). Социални функционалности няма да бъдат предоставени и на ДПК, макар че първоначално може да има показно поддържане на по-ниски цени на бензиностанциите. Нищо не подсигурява, че това няма да е за сметка на данъкоплатците.
В най-хубавия случай, т.е. в случай че не работи като прикритие на частен интерес, държавното управление избира доста старомодна политика. Днешната полемика за дейното присъединяване на страната на пазарите (на горива) заглушава надалеч по-смисления спор за ролята й в обезпечаването на обществените богатства, каквито са стоките и услугите в осведомителната стопанска система.
Докато разногласието у нас е дали е нужна държавна благосъстоятелност, с цел да има по-ниски цени и по какъв начин да преразпределим съществуващите пазари, светът преоткрива публично-частните партньорства и взаимните действия, създавайки освен това нови пазари и нови типове взаимоотношения сред икономическите сътрудници.
Стратегия?
На доктрина страната работи като бизнесмен в два случая – с цел да осъществя стратегически приоритети и с цел да поправи пазарни дефекти. Стратегическите цели може да са свързани с националната сигурност, обезпечаването на налични обществени услуги, с начинания, чийто директно измерим резултат води до подценяване (като вложенията в научна или обществена инфраструктура), или рискови планове с огромен публичен резултат, само че с несигурна възвращаемост. С повече старания допустимо е да бъде обосновано даже директното присъединяване на страната в перспективни браншове, макар нашите запаси към правото на държавното управление да показва национални индустриални първенци.
Това допуска ясни цели, правила и критерии за избор на едно или друго решение. Държавната благосъстоятелност, вложенията в инфраструктура и други намеси на страната са част от по-сложен пъзел. Необходима е ясна визия за икономическия модел, към който България се стреми след 10-20-30 години и дейни ограничения за реализирането му.
Но българското държавно управление няма тактика, която да оправдава вложенията в ДКК, ДПК, спортния тотализатор и така нататък Нито разполага с правила и процедури за асортимент и ръководство на стратегическите капиталови планове. Когато приказваме за предпочитани браншове, единственото, на което то може да се позове, е тактиката за умна специализация, която зададе рамка за еврофондовете. Но тя не може да послужи като опрощение за държавен капитализъм, тъй като няма гаранции, че предпочитаните планове не биха се осъществили по-добре от частни компании.
Държавни компании без държавно контролиране
Важен е подборът на планове, в които страната избира да ангажира обществен запас. Това са строителство на автомагистрали ( “Автомагистрали ”, което пое работата по “Хемус ”, посредством подизпълнители), язовири (ДКК), водоснабдяване (ВиК холдинг), енергетиката (дружествата на БЕХ, Балкански поток, АЕЦ “Белене ”), индустриални зони и финансови услуги (ББР) и др.
Държавните компании, които ръководят стратегически планове, или естествените монополи (като БДЖ или електроразпределението), са типичен образец. Въпросът дали сходни планове следва да са непокътната територия на страната поначало е противоречив, само че в тази ситуация с ДПК подобен въпрос даже не се задава. Новосъздадените държавни компании не се водят от стратегически цели – може би, в случай че изключим ВиК холдинга (чиято роля и нужда обаче към момента не са до дъно ясни). Общото сред множеството нови планове е, че посредством тях се усвояват бюджетни пари.
В редица случаи държавните сдружения са медиатор, който икономисва провеждането на публични поръчки и задаването на въпроси. В други случаи намесата на страната – да вземем за пример, в дистрибуцията, цели да маскира недостатъци във действието на съответните пазари. Да маскира, а не да преодолее.
Пазарните недостатъци, съгласно икономическата доктрина, са свързани с неналичието на така наречен ефективност - с неоптимално систематизиране от позиция на публичното богатство. Такива образци са монополите, бариерите за нахлуване в даден бизнес, неналичието на подвижност и други
Пряката интервенция на страната като бизнесмен е единствено един от инструментите за справяне с пазарните недостатъци (както и налозите и дотациите – в някои случаи). Но съществена роля за превъзмогването им се пада на икономическото контролиране и на първо място на работата на органите за защита на конкуренцията. У нас този орган е Комисия за защита на конкуренцията, която се прочу с множество зле аргументирани решения и поредност несполучливи следствия за картел на пазара на горива. Когато приказваме за акцизни артикули, отговорността е и на Агенция " Митници ", подчинена на министъра на финансите, който едвам в този момент откри, че е налице монопол при данъчните хранилища.
В нито един от образците за вложение на публични пари в бизнес инициативи държавното управление не си направи труда да аргументира в детайли своите решения. То не може да се позове на стратегически цели, тъй като няма такива. Нито може да твърди безапелационно, че се пробва да поправи пазарните недостатъци, откакто не е изчерпило опциите за регулативна интервенция. Затова подозренията в същинските му планове са резонни.
Източник: segabg.com
КОМЕНТАРИ